На 10 януари 1997 г. българското гражданско общество направи една от най-важните си крачки в своето посттоталитарно минало.
На този ден преди 28 години започват масови протести срещу правителството на премиера Жан Виденов, което за краткото си двугодишно управление предизвиква невиждана икономическа и хуманитарна криза.
Хиперинфлацията скача до 300%, пенсиите са изравнени до 3 долара месечно, а средната заплата в страната е 5 долара. Един щатски долар струва 3 000 български лева. Зърното е на привършване, започва масов недостиг на хранителни продукти, безработицата расте, а работещите не получават заплатите си с месеци.
Нещата ескалират предходната 1996 г., когато между април и октомври фалират общо 15 банки, в които се съхраняват милионите левове на българските граждани, спестявани в продължение на няколко десетилетия.
Правителството на Жан Виденов подава оставка на връх Коледа, която е приета, но кабинетът продължава да изпълнява функциите си до разпускането на парламента. Социалистическата партия обаче решава да задържи властта и се възползва от конституционното право да предложи нов кабинет – този път начело с досегашния министър на вътрешните работи Николай Добрев.
Тези събития прекрачват прага на търпението на гражданите и в началото 1997 г. започват масови вълнения в столицата, чиито входове и изходи са блокирани, а сградата на Народното събрание е обсадена.
Парламентарната опозиция на Съюза на демократичните сили пък излиза на жълтите павета и се присъединява към протестиращите. На площада идва и новоизбраният президент Петър Стоянов, който все още не е встъпил в длъжност.
Протестиращите са призовани за мирни действия, но след залез слънце напрежението ескалира, полицейският кордон е пробит, а тълпата щурмува правителствената сграда в търсене на възмездие за икономическото бедствие в страната.
В крайна сметка, бившата комунистическа партия се отказва от намеренията си да задържи властта и отива на избори на пролет, където е разгромена. За съжаление обаче нито един управляващ от този период не получава наказание за причинената катастрофа.
Простите сметки показват, че само за кризисната 1997 г. умират цели 121 хил. души, което остава рекорд в българската история до началото на пандемията от COVID-19. Междувременно са извършени над 87 хил. оперативни аборта от бъдещи родители, които не виждат перспектива за живот и оцеляване на децата си. Още десетки хиляди граждани напускат държавата завинаги в търсене на спасение от бедността.
Така става ясно, че пътят на България оттук насетне може да бъде само прозападен и в следващите десет години се извършват десетки реформи за присъединяването ни към европейското семейство. Път, който мина през много трудности и перипетии, но съвсем скоро изглежда, че ще бъде доведен до своя край.
