На 6 декември 1924 г. в пазарджишкото село Оризово е роден българският писател Павел Матев.
Началото на житейския му път е изпълнено с препятствия. Когато е на невръстна възраст остава половин сирак след смъртта на баща си, а майка му трудно осигурява прехраната на семейството със заплатата си на земеделска работничка.
С много усилия Матев успява да завърши гимназия в Чирпан, а след 1944 г. става част от редовете на БКП. Завършва славянска филология в университета, работи за кратко в кинематографията и се издига до председателското място в Министерството на културата.
Макар в този период да пише редица стихове, посветени на социалистическите идеали и народната революция, той създава не малко творби в поетичния жанр, свързани с екзистенциалните търсения, любовта и личните чувства.
Голяма част от тях стават основа на някои от най-чувствените български песни от края на ХХ век. Едно от тях е “Писмо до мама”, което пише по време на бедните гимназиални години, а по-късно Емил Димитров прави песен по нейния текст със същото заглавие.
По време на сталинския период пише стихотворението “Звезден час”, което също има вълнуваща съдба. В него авторът завоалирано критикува чистките от годините на стагнацията и възпява хората, които са заличени от репресиите в ранния период на тоталитарния режим. След това в средата на 80-е години рок групата “Щурците” прави своя музикална интерпретация по текста за албума си “Вкусът на времето”.
Цензурата обаче спира албума именно заради “Звезден час”. Прави го заради строфата:
И се спри, погледай, потърси ме.
Чудо ли е станало завчас?
Заличен съм. Аз и мойто име.
Но се носи още моят глас.
Думи, които комунистическата власт няма как да позволи в годините на Възродителния процес, който на свой ред заличава имената всички граждани от турски произход в Народна република България.
Матев обаче не спира да пише до смъртта си през 2006 г. и продължава да се занимава с литература независимо от това кой режим е на власт. Без значение дали управляват червени или сини, той не сменя боята на своето истинско призвание – поезията.
