На 12 юли 1991 г. VII Велико народно събрание приема четвъртата българска конституция.
Тя е най-новата по ред в историята на България след Освобождението от Османско владичество, като е първата, оповаваща се върху правата на свободния гражданин от Търновската конституция насам.
С нейното ратифициране официално се слага край на първия етап от Прехода към демокрация и пазарна икономика, но в следващите десетилетия старата комунистическа номенклатура ще се опита многократно да подкопае нейните устои.
Пазарът ще започне да се либерализира чак в края на първото десетилетие след промените, а редица сделки на правителства, доминирани от политици със съветско потекло и образовние, ще обвържат българската икономика с руската сфера на влияние.
Междувременно гражданските свободи също ще бъдат подкопавани многократно от ширещата се улична престъпност и ниския стандарт на живот. Процеси, които ще започнат да утихват чак с приемането на страната в Европейския съюз.
С европейската интеграция започва да се поставя и въпросът за съдебна реформа, която трябва да изравни стандартите на българското законодателство с това на развитите демокрации. Тази инициатива удря на камък включително и към ден днешен, а битката за свободен, декомунизиран и справедлив живот в България продължава.
