На 4 януари 1924 г. XXI обикновено народно събрание на Царство България приема прочутия Закон за защита на държавата.
Законът е предложен от правителството на Александър Цанков, което опитва да парира акциите на зараждащото се комунистическо движение у нас. Също така се опитва и да узакони ликвидирането на организаторите на Септемврийското въстание от година по-рано, които продължават да извършват незаконни провокации, финансирани от Съветския съюз.
Действията на кабинета Цанков обаче ескалират и Законът за защита на държавата не просто се разправя с провокаторите на размирици и платените агенти на чуждото разузнаване, но и провокира преследването на хора, които са далеч от антидържавната дейност.
Със своите 18 члена законът забранява организации, установява строги санкции, включващи доживотен строг тъмничен затвор или смъртна присъда, и се въвежда колективната вина, която заменя принципа на личната отговорност.
С това в българското законодателство още през 20-е години на миналия век се отваря вратичката за произвола на властта. Принцип, наследен дословно от новите управленци след 1944 г., които макар и да отменят Закона, обявявайки го за фашистки, те ще използват идеологията му цели 45 години.
